Стефани
Стефани е дете с тихо присъствие и буден поглед. От онези деца, които първо слушат. После наблюдават. И чак когато се почувстват в безопасност – започват да говорят.
В началото на учебната година, когато прекрачи прага на училище „Дени Дидро̀“, тя не говореше. Не защото не можеше, а защото не вярваше, че някой ще я чуе.
Тя не беше свикнала с училищния ритъм – нито с буквите, нито със задачите, нито с вниманието на другите деца. Смените на предметите я объркваха, груповите занимания я притесняваха, а дори и най-простите инструкции ѝ звучаха като език, който тепърва трябваше да научи.
Не разпознаваше буквите. Изпитваше трудност при съставянето на изречение. Губеше се в рутината на класната стая. Задачите по математика я смущаваха, английският я объркваше, а работата в група я караше да се затваря още повече. Светът на знанието ѝ беше далечен.
Но това, което ни накара да я изберем, не бяха трудностите, които носеше със себе си, а онова малко, но упорито желание да опитва. Всеки ден.
Не я избрахме, защото „отговаря на изискванията“. Избрахме я, защото видяхме в нея дете, което – въпреки страха, объркването и тишината – иска да покаже какво носи в себе си.
И започна да говори…
Истинският напредък не се мери в цифри, а в посока. И в това, което те прави уникален.
При Стефани това беше способността ѝ да вижда света по свой начин – и постепенно да намира думи и форми, с които да го сподели.
Един от най-ярките ѝ таланти се прояви в часовете по изкуство. Проектите ѝ почти без изключение изобразяват природни сцени – дървета, животни, сезонни промени. За нея работата с глина не е просто създаване на „предмети“, а начин да покаже как разбира околната среда. Именно чрез изкуството тя започна да прави връзки с уроците по природни науки – сама да дава примери, да обяснява, да свързва.
Другата ѝ силна страна е езикът. Когато работи с думи, подбира ги внимателно. В часовете по български често илюстрира избраните думи и обяснява защо ги е избрала. Това ѝ носи увереност и усещане за посока – нещо, което в началото ѝ липсваше напълно.
Стефани обича да споделя, когато знае, че ще бъде разбрана. При преразкази се включва с внимание към детайла и истински интерес. Не повтаря просто чутото – добавя свои наблюдения, свои преживявания.
В екипната работа вече не се отдръпва. Напротив – включва се. Помага на съученици, които се затрудняват. Пита, когато не разбира. Сигурността, която ѝ липсваше в началото, вече личи в присъствието ѝ.
Светът на Стефани остава тих. Но вече не е затворен.
В него има въображение, идеи и любопитство. Понякога ѝ трябва време. Понякога – подкрепа. Но никога не ѝ липсва воля. И никога не спира да опитва.
Днес тя върви напред със своето темпо. Търси знание. Изгражда увереност. Намерила е място, в което може да бъде себе си – не перфектна, а чута.
Тази възможност е дадена благодарение на подкрепата на Сдружение „Училище за всяко дете“.
Благодарение на хора, които вярват, че едно дете не трябва да бъде забелязано, за да заслужи шанс.
То просто трябва да бъде видяно.
Това е историята на Стефани.
Ако тя ви е докоснала – може би и вие имате място в следващата такава история.