Петър

Когато Петър влезе за първи път в училище „Дени Дидро̀“, всичко му беше чуждо – думите, числата, правилата, децата. Стоеше встрани, наблюдаваше, мълчеше. Не се съпротивляваше, не се ядосваше. Просто не се включваше, защото се притесняваше, че няма да бъде разбран.

Петър идва от общност, в която образованието не е ежедневие, а далечна идея. Не беше ходил редовно на училище. Не познаваше буквите. Не броеше уверено. Не можеше сам да изрази мисъл. В клас почти не участваше, а когато не разбираше, се затваряше напълно. Всеки непознат учебен момент изглеждаше като пречка, която го обезкуражава. Дори простите инструкции изискваха подкрепа и търпение от страна на учителите.

И започна да се включва…

Днес Петър разпознава всички изучени букви, чете кратки текстове и съставя смислени изречения. Обича да преразказва истории, в които открива детайли, които често другите пропускат. В едно занимание илюстрира любим момент от приказка и го представи пред класа – спокоен и уверен.

В математиката брои до 20, решава прости задачи със събиране и изваждане и разпознава геометрични фигури. Най-важното – вече не се плаши от задачите. Там, където някога избягваше задачата, сега пита. И търси.

Особено се откроява в уроците по приложни науки – когато трябва да подрежда, да програмира, да мисли логически. Работи с робот, решава пъзели, следва визуални инструкции с точност и внимание. Това не са просто задачи за него. Това е език, който разбира.

Петър не обича хаоса. В мисленето си търси ред, в действията – смисъл. Това го прави различен. Не търси сцена, на която да се яви, а да покаже какъв е резултатът. Не обича надпреварата, но обича да стигне до вярното решение. Работи бавно, но премерено. И когато е готов – има какво да покаже.

Учи така, както мисли – подредено

Когато не учи, твори. Изкуството за него е друг начин да мисли. Често създава животни и дървета от глина, свързва уроците по природа с лични наблюдения. В неговите проекти има усещане за наблюдение, за дълбочина, за подредба.

И макар да не говори много, когато го попиташ защо е направил точно това – има отговор. И той винаги е премислен.

Социално Петър не е същото дете, което видяхме в началото на годината. Преди се затваряше при трудност, а сега сам търси помощ. Включва се в екипна работа и се стреми да окуражава другите.

А най-важното?

Знае кога да потърси помощ. И кога да каже: „Аз мога сам“.

Петър е едно от децата, които получават стипендия от Сдружение „Училище за всяко дете“. Тази подкрепа му дава не само достъп до образование, а възможността да учи по начин, който му позволява да бъде себе си – без да бъде пришпорван и сравняван.

Това е историята на Петър.

А ако вярваш, че всяко дете заслужава да върви със свое темпо – стани част от нас.